Много често ми попадат постове и клипчета от типа: „Скучно ти е, защото не правиш това и това“ или „Ако си уморен, значи просто не правиш правилните неща“. Случвало ми се е и в разговор, когато кажа, че съм изморена, отсреща да получа отговор от сорта на: „Ами може би трябва да правиш нещо, което те зарежда“. Понякога разговарям с хора, за които „почивка“ означава да си намерят ново хоби, да довършат нещо като работа от предишните дни, да излязат навън, да пътуват. Други ми казват, че това просто да лежат, да не правят нищо за определено време, не е за тях. Чувала съм и реплики като: „Ако седя и не правя нищо, се чувствам виновен“ или „Имам нужда постоянно да съм зает, иначе се изнервям“.

Цялостно почивката в нашето време е превърната в нещо, което често се възприема като мързел, отказ от развитие, липса на амбиция или нежелание за поемане на отговорност. Да, подобни прояви съществуват, но това не е истинската почивка и не е онова присъствие „тук и сега“, за което искам да говоря. Ако искаш да се развиваш, също се приема, че трябва да си деен. Дори да си духовно осъзнат просто трябва да помагаш, да медитираш (което също е превърнато в правене), да участваш с практики, да гледаш клипове на тема личностно и духовно развитие или да четеш статии на същата тема, да ходиш на йога или просто да тренираш, за се грижиш за тялото си, да правиш техники за регулиране на емоциите, да помислиш какви умения има нужда да развиеш, за да си полезен, да водиш ти практики в един момент, да отидеш на рейки, тета хилинг, тес терапания, да посетиш консталации, че и на рода си да помогнеш и т.н. Много хубави дейности, но и те в един момент се превръщат в средство за бягство от това просто да си тук и сега. Много често се вменява чувство за вина, ако не правиш тези практики и дори че ако не ги правиш тогавя бягаш. Забравяме, че тези практики са направени като помощно средство да се свържем със себе си, а не като готов отговор за всичко.

Кога за последно си позволи просто да бъдеш, без да ставаш по-добра версия на себе си? Остани в покой и можеш да получиш всички отговори, които търсиш и да видиш как живота ти се нарежда. Личностното развитие, работата по себе си, за която често се говори, е припомняне – всичко, което се случва е с цел да се върнем от там, откъдето идваме – при Бог.

Самият Екхарт Толе казва, че на Земята в момента няма баланс между doing и being – между правенето и просто присъствието. Огромна част от хората са постоянно в правенето, а много малко са в състояние на истинско присъствие. Това се вижда навсякъде около нас. Ако човек си вземе отпуска, тя най-често е свързана с пътуване, което също включва план, график, ранно ставане, снимки, път, настаняване. Работните часове са дълги, ако си на пълен работен ден, а когато добавим домакинство, тренировки, социални ангажименти, лични цели – така нареченото свободно време всъщност почти не съществува.

Дори когато имаш собствен бизнес и уж си „свободен“, ти си основното активно лице в него – мислиш, планираш, реагираш, отговаряш. Свободата пак липсва.

Някой може да каже: „Не можем да се затворим в пещера и да медитираме по цял ден – не сме духовни учители. Не сме достигнали на това ниво.“

И това е вярно. Но в дълбочина всички се стремим именно натам – не да се изолираме от света, а да бъдем присъстващи в настоящия момент.

Затова аз подтиквам към нещо, което често плаши хората – да се оставите да ви е скучно. Ние се страхуваме от скуката. Имаме нужда от постоянна стимулация: тренировки, храна, почивки, работа, телефон, социални мрежи, филм, сериал, игра, разходка, срещи, разговори. Дори когато „почиваме“, умът ни иска нещо да се случва. А можете ли да останете за половин час без телефон, без нищо, което да ви стимулира и просто не правите нищо? Даже да не си казвате, че ще медитирате, тъй като и медитацията често се възприема като дейност. Как ви кара да се чувствате тази идея? Страх ли ви е или бързо я отхвърляте, че не е за вас, че вие сте активни и дейни личности?

Независимо какви сме, да бъдеш истински присъстващ тук и сега е най-близкото до състояние на Бог.

Нищо външно – дори нещата, които обичаме и които ни „зареждат“ – не може да донесе онази пълнота, която се появява, когато се откажеш за момент от външния свят.

Особено за Прожекторите – качествената почивка, времето насаме и липсата на външна стимулация са изключително ключови за функционирането. В това съм се убедила многократно.

В крайна сметка всичко, което правим и желаем, е символ на едно дълбоко желание – да намерим Бог. Всяко нещо, което искаме, е защото вярваме, че то ще ни донесе мир, спокойствие, блаженство. С всяка инкарнация разбираме, че нито успехът, нито материалните придобивки могат да ни дадат траен мир. И тогава се появява нуждата не да се откажем от живота, а да се откажем от илюзията, че външното ще ни донесе това, което търсим. Това не означава отричане от света, а че го виждаме такъв, какъвто е – преходен.

През последните месеци аз самата бях изгубила желание да правя дори нещата, които обичам. Причината беше, че в началото на миналата година имах само едно истинско желание – спокойствие. Бог ми показа къде е то – когато се отдръпнеш от външните стимулации и истински си дадеш пространство да присъстваш и да си тук и сега, дори да ти е скучно, дори умът ти да дава безкрайни идеи какво да правиш или да не правиш.

Сега ви питам и вас – присъстващи ли сте и позволявате ли си го?