Появяват се от време на време „пророци“ – особено когато около нас се случват промени. Често те обещават невиждано „ново начало“, „ключов момент на съдбата“ или „скок само нагоре“. Те уверяват, че следващата година ще е „годината, в която всичко се подрежда“, че най-накрая ще навлезем в период без препятствия, без трудности, без спънки, без тъмнина. Много хора чакат с нетърпение тези пророци да ги успокоят. Обикновено пророците са и астролози.

Проблемът с подобни прогнози не е в надеждата, която се опитват да дават, а в това, че тя често се представя като лесен път към „оправията“. Забравя се основният закон на живота – дуалността. Няма светлина без тъмнина, издигане без спадове. Има ляво и дясно, черно и бяло, горе и долу и т.н.

И двата полюса са неизбежни и еднакво необходими. И да стоиш прекалено дълго на върха, и да стоиш прекалено дълго долу, е еднакво изтощително. Върхът може да изглежда привлекателен, но носи тежест и отговорности. Долината може да изглежда тежка, но тя дава почва за растеж. Щастието изморява, колкото и страданието. Ако си се смял цял ден с приятели, пак ще имаш нужда да се прибереш вкъщи на спокойно след това. По същата причина някои шеги стават скучни, изтъркват се. Ако играеш любимата си игра всеки ден с години, все някога ще ти писне, ще ти стане горчиво от нея. Ако ядеш всеки ден любимата си храна – ще се случи по същия начин.

Пророците, които обещават вечна светлина, пропускат факта, че тъмнината не е наказание – тя е част от цикъла.

Да вярваш, че „идва само добро“ е също толкова нереалистично, колкото да вярваш, че „идва само лошо“. И в двата случая човек се фиксира в едната страна на скалата и губи баланс.

Най-големият капан е именно това фиксиране.

Когато чакаш само светлото, всяка малка трудност (тъмнина) те разклаща.

Когато очакваш само тъмнината, не виждаш пътя напред дори когато се вижда светлината в тунела.

Истинската свобода не идва от това „да ти е добре“. Ако направиш щастието цел, ще си като човек, гонещ мираж в пустинята. Ако направиш страданието своя идентичност, то се превръща в самосаботаж.

И в двата случая попадаш в капан.

Целта не е да се хванеш за една от страните. Целта е да пазиш център – мястото, от което можеш да посрещнеш и светлината, и тъмнината, без да залиташ в крайности.

Това е пространството, от което можеш да кажеш:

„Да, има светло – и аз мога да го приемам без да се вкопчвам.“

„Да, има тъмно – и аз мога да го преживея без да се изгубвам.“

Изходът не в това да търсиш светлината, защото след нея отново ще дойде тъмнина. Изходът е в това да се издигнеш над дуалностите в центъра между двете.

Когато си в този център, вече не чакаш специална година или грандиозен външен знак. Не се надяваш на „еднократно чудо“, което ще оправи всичко. Тогава вече виждаш ясно реалността такава каквато е – съвършена, без нужда от промяна.

Най-голямата заблуда, в която имаме склонност да вярваме, е, че нещо в сегашната реалност ни липсва и че нещо бъдещо ще я оправи. Илюзия е, защото ти вече имаш всичко тук и сега, въпросът е да го видиш.

Там, в центъра, можеш да си отдъхнеш, да си свързан, да си Цял и да се издигнеш над дуалността, която в крайна сметка не съществува.