До много голяма степен отношенията с нашите родители определят почти всичко в живота ни. Може би сте чували това и на други места – с течение на времето и аз започвам да се убеждавам в него. Този израз може да прозвучи по такъв начин на някои хора, че те да решат, че трябва на всяка цена да запазват най-положителните, безконфликтни взаимоотношения с родителите си. Но не това е идеята.

Когато говорим за хармонични взаимоотношения, имаме предвид и това, че когато има нужда – се поставят граници; когато има нужда – се казва нещо; когато има нужда – се разграничаваме и отдръпваме, особено при нездравословни динамики. Все пак е важно да имаме няколко неща: уважение към родителите си, благодарност, че са ни дали живот, и приемане на тях такива, каквито са. Ако не приемаш единия от родителите си, не приемаш и едната половина от себе си. Ако не ги уважаваш, че са ти дали живот, значи имаш прекалено големи очаквания – очакваш да са Бог.

Въпреки това процесът не е лесен. Изисква най-вече много вътрешна работа и обръщане навътре. За съжаление, често се чува изразът, че „не можем да се изолираме от роднините си“, че „трябва да се съобразяваме в семейството“, че „само защото някой ни е баба, дядо или вуйчо, трябва да сме съобразителни и да си мълчим“. Това обаче често е страх и оправдание. Защото можеш да уважаваш и приемаш някого от семейството си и пак никога повече да не пожелаеш да се срещнеш с него, просто защото вибрационно не си пасвате.

Много често забелязвам, че има хора, които се страхуват да бъдат „крайни“ или „арогантни“ в моменти, когато това е необходимо. Но само когато можеш да бъдеш краен, можеш да бъдеш истински балансиран. А тези, които казват, че си краен, защото искаш да прекъснеш контакт – не са ли самите те крайни в желанието си да бъдат угодни за всички?

Разбира се, съществува и другата крайност, когато човек прекалено се инати и бунтува срещу семейството си, без да вижда, че има какво да вземе и научи от него. Това е арогантността в противоположния ѝ полюс. Тогава човек рязко отхвърля родителите си само от инат или страх. Ако много се бунтуваш и инатиш срещу родителите си, обикновено означава, че още не си се отстоял пред тях напълно.

Каквото и да си говорим, всеки от нас стига до момента, в който има нужда да каже на родителите си:
„Аз пораснах. Вече съм възрастен човек и вървя по своя път.“
А за това дори хора над 40 години все още не са готови енергийно. Когато този момент наближи, винаги има индикации за това.

Честа нездравословна динамика в семейството са „обърканите роли“ – детето е майка на майка си, майката е майка на съпруга си, детето е партньор на майката и т.н. Това се случва на енергийно ниво. Причината е, че по този начин търсим любов. „Виждам, че на мама ѝ е зле – ще ѝ помогна, като взема нейната тежест.“ „Не усещам любов от тате — ще бъда партньор на мама, защото може би така той ще ме обича повече.“ Но по този начин всеки пречи на другия да извърви своя път със своите решения, грешки и опитности и сами си забавяме житейските процеси.

Какво се случва, когато имаме неизлекувани рани, травми и нерешени отношения с родителите от детството? Не можем да се отстоим на работното място, защото не сме го направили пред баща си. Не можем да изразим нуждите си пред партньора, защото не сме го направили пред родителите си. Замислете се: нещата, които са ви трудни в живота – дали не са същите, които не сте могли да изразите пред родителите си?

И ще завърша с един много ценен цитат от Матей 10:37:
„Който обича баща или майка повече от Мене, не е достоен за Мене; и който обича син или дъщеря повече от Мене, не е достоен за Мене.“