Във времената, в които живеем, в които има наличие на много информация, виждам как хората започват да се интересуват от това как да се почувстват по-добре. Един „капан“, който забелязвам, че се появява, е този, при който защитен механизъм се възприема като средство, чрез което травмата се лекува.
Най-простият пример е, когато някой каже: „Травмата ми от предателство ме научи да не се доверям“ или „Травамта ми от изоставяне ме научи да не допускам всеки до себе си.“ В действителност много рядко целта на травмата е да те научи това, подобни изказвания показват все още налична болка и все още наличен страх.
Друг често срещан механизъм е преминаването от една крайност в друга. Например от зависим към алкохола човек става зависим към тренировките и здравословния начин на живот и навсякъде говори как не може да живее без да тренира. И в двата случай има наличие на зависимост – просто обектът е различен. Това е знак, че травмата не е излекувана, а само е прикрита.
Подобна крайност често се среща и при жени, които вярват, че ако станат по-изискващи или започнат да говорят как „мъжете днес не разбират нищо“, това означава, че отстояват себе си и се уважават като жени. При мъжете картината е огледална: много от тях се впускат в културата на „hustle“, говорейки за хъс, мотивация, сила и издръжливост. Обикновено тези хора в детството си са преживели много тежки неща и смятат, че тази идея в момента им помага, а всъщност са се затворили за доверието в живота и за емоциите си. Когато човек преживява тежки емоционални преживявания в ранните си години, те са с цел човекът да се свърже с емоционалния си свят, с който е отказвал да се свърже в миналите си животи. Когато използва идеята за изграждане на сила и мотивация, той всъщност още повече отхвърля емоциите си, защото черпи сили от съпротивлението към миналите си преживявания и съпътстващите ги емоции, което има краткосрочен ефект, вместо от любвта в сърцето си.
Всички тези механизми приличат на това да сложим лепенка върху рана, без да я почистим или обработим преди това. Лепенката дава илюзия за помощ, но в дългосрочен план влошава състоянието. Лиз Бурбо в книгата си „Петте рани“ много ясно говори за маските, които си слагаме, за да скрием травмите си, така че я препоръчвам горещо.
За да излекуваме раната си, първата стъпка е да сме напълно честни със себе си, че тя съществува. Когато прочетох за първи път книгата на Лиз Бурбо, бях „тригърната“ – ядосвах се на прочетеното, но именно защото беше вярно. Следващата стъпка е да сме готови на 100% да изпитаме всички емоции, свързани с раната – да си признаем, ако се чувстваме предадени, изоставени, наранени и т.н. Да си дадем време да изплачем болката и мъката. След това можем да разберем травмата си, да видим защо се е появила тя.
Всяка една травма има причина да се случи. Обикновено, ако някой отвън ни нарани, той отключва нещо, което вече го е имало в нас. Така този човек, макар и несъзнателно, ни прави услуга — дава ни възможност да излекуваме нещо, което чака да бъде освободено, а когато го излекуваме, животът става по-лек, по-радостен и по-пълен. Травмите имат и еволюционна, и кармична причина. Нищо не е случайно – всяко преживяване носи смисъл. Обикновено травмите ни помагат да извървим пътя си в този живот, те не са бреме, а благословия, но много малко хора ги виждат така. Повечето хора ги приемат като тежест, с която трябва да се примират или срещу която трябва да се борят. Но истината е, че когато се научим да приемаме и дори да обичаме раните си, те се превръщат в нашите най-големи учители.
Можем да кажем, че сме излекувани, когато успеем истински и от сърце да благодарим на човека, който ни е наранил без да го наричаме лош, предател или враг и когато благодарим на Бог за тази ситуация и възможността да я преживеем. Тогава изпитваме любов, разбиране и приемане.
Животът и събитията в него не вървят срещу нас, опитвайки ни по всевъзможни начини да ни прецакат. Те вървят винаги за нас. Всичко, което ни се случва, сме го избрали предварително, така че няма на кого да се сърдим. Обикновено егото се сърди, защото обича да ни кара да се чувстваме жертви на живота и на обстоятелствата. Да се чувстваш „прецакан“ от живота има своите вторични ползи – за определен етап може да ни дава илюзия за утеха. Защитните механизми, за които споменах по-рано, действат именно като защита, но не и като средство за излекуване. Действително те често ни въвличат още по-надълбоко в травмата, тъй като колкото повече се съпротивляваме срещу нещо, толкова повече то се усилва.
Любовта може да излекува всичко – не плътската любов между двама души, а онази вътрешна, безуслочна любов. Защитните механизми, които някой може да определи като мотивация, поставяне на граници, отстояване, „здравословен“ живот, успех и други са прозлизащи от страх и в един момент ще бъдат разрушени. Тогава човек ще трябва да се изправи срещу травмата си очи в очи, да почувства това, което е избягвал и да поеме своята отговорност. Истински излекуваният човек не се нуждае от думи и техники, за да убеди другите в състоянието си. Той излъчва любов, приемане и присъствие. Няма да ви говори как нещо външно го е „спасило“, а ще сподели как сам се е трансформирал отвътре. Ще видите как самият той се превръща — или вече се е превърнал — в любов. В практиката си до момента не съм открила по-добър начин от директното изправяне срещу травмата, нейното приемане, наблюдаване и поемане на отговорност за нея като средство за излекуване.
Днес сме залети от информация отвсякъде. Всеки ни обещава, че той знае как да ни избави от калта. Няма нищо лошо в това, защото хората придобиват опитност по този начин. Но истината е простта: няма нужда от сложни техники, практики и чудеса. С времето може да имаме нужда от все по-малко информация, защото цялата информация я знаем със сърцето.
Всяка външно средство може да е само помощ да видим нещо вътре в себе си. Истинските учители са онези, които ни показват пътя към дома, а не към тях. Вслушайте се: ако думите идват от разделение, говори защитен механизъм; ако идват от приемане — говори любовта.
